На гости на другия свят съм. В него няма интернет, няма 200 канала телевизия, няма вестници, няма вътрешна тоалетна, водата не тече от чешмата в кухнята, а е в кладенеца или на 300-500 метра от къщата. Няма свестни пътища. Няма хора, а ако има се броят на пръстите на едната ръка. Да, точно толкова постоянни жители има с. Женда в Родопите – 5. Късметът ни се усмихва. Срещаме един от тях.
Казва се Байрам, кръстен е на празника. На третата приказка след добър ден и от къде сте, вече ни е поканил на кафе. Приемаме на драго сърце и влизаме в скромния дом където ни посрещат най-страхотните сини очи. На жена му Назифе са. Затрупаната масичка с посуда и бележки веднага се изчиства от ненужното и върху стар вестник на нея се подреждат чашките за кафе, кутия с бисквити, дълбока чиния с мед (Назифе го съхранява в двулитрова пластмасова бутилка), чаши с вода. Всичко е от сърце. Толкова нормално, топло и човешко посрещане, че чак ти се струва нереално.
От смесения българо-турски разбираме, че имат пет деца, всичките пръснати. Разбираме, че на зима вече няма да са в Женда, а като продадат животните ще отидат на сигурно- в града.
Това е най-тъжното в целия ни разговор, другото беше за ежедневието и децата.
Става ми криво някак. Хем разбирам, че за тях е по-добре да са в града, но пък ме е яд, че с. Женда ще намалее с двама жители и след някое време „другият свят” ще изчезне.
А толкова искам да го има.
Pingback:Да навестиш другия свят отново | Красимира Пастирова