Беше август 2021 година. Дестинацията Родопите, мястото – където ни видят очите. Когато съм с Елена очите ни много шарят.
Сега е юни, годината 2022. Дестинацията Родопите, но имам цел. Очите и душата ми искат да видят същите хора, които срещнах тогава. Назифе и Байрам.
Тръгваме към село Жедна и се моля да са живи и здрави и да са там. Оказва се, че бъркам името на селото, но след весели обиколки в района стигаме най-сетне до опустялото село Средска. В един двор трима души седят и си хортуват. Я, единия от тях е Байрам.
– Помниш ли ме?
– Да, преди една година някъде с още една жена бяхте тука…и си забравихте един фотоапарат….
– Ъ…..
– Хайде да ви водя да ви го дам.
– Чакай, имам армаган за теб. Вадя семейния портрет в рамка, който им направих при предишното гости.
Мълчаливо поема снимката, гледа дълго и процежда тихо през зъби:
– Ей, знаех си, че трябва да я махна тая пуста шапка.
Усмихвам се и го моля за нов портрет. Съгласява се веднага, но с отривист жест захвърля шапката под близката джанка.
Поемаме нагоре към неговата къща, нали трябва да си вземем забравения фотоапарат
Фотоапаратът се оказва сенника на обектива на приятелката, с която бяхме там предишния път. Висеше си на един гвоздей и по разказа на Байрам, не дал на сина си да го изхвърли, защото „хората може да дойдат да си го потърсят….“
Останалото е ясно, бързо приготвена софра с каквото имат домакините – мед, хляб, айран, кафе и сладки приказки. Всичко от сърце.
За сетен път се убеждавам, че мястото, на което се чувствам Аз е Тук, в Родопите, при другия свят!
