Не искам доброто да ме изненадва

Не мога да се стърпя да разкажа последната ми среща с „нормален” човек. Толкова редки са ми тези срещи, че реших да описвам всяка такава, за да продължа да вярвам в доброто, в нормалността, в човешкото.

Бях за кратко в Русе. Мой добър приятел честваше 60-годишен юбилей. Музиката на макс, купонът здрав, та здрав, изобщо всичко си беше както трябва. Тъй като обаче бе назначен за ден неделя, трябваше да се прибера с нощния автобус, който потегля в 02 часа към столицата. Като една същинска Пепеляшка си поръчах жълта колесница в 01 часа от заведението, пресмятайки, че ще успея да се класирам навреме за отпътуването, тъй като живея на има няма 300 метра по права линия от автогарата.

Първа изненада! Мятайки се в таксито съзирам зад волана млада девойка на не повече от 30 години и веднага реагирам: О, млада девойка на нощни курсове, не ви ли е страх? Тя ме забива с част от автобиографията си, като фиксира две работни места – 8 години управител на кръчма и 3 години шофьор на такси в Лондон. Спокойно, казва, свикнала съм да се оправям с всякакви маргинали, пияници и отрепки. Вярно, изглежда бойна мадама, ама и аз не спирам да се дивя и девойчето ми обяснява за нововъведенията като паник бутон, реакция на полицията и т.н. Между другото ми разказва и случка от практиката си в Лондон, как там попада на клиенти наркомани, които потрошават таксито и заплашват през цялото време живота й. „Бях обучена и въпреки това леко се стресирах, но там имаме уговорка с полицията при натиснат паник бутон те се обаждат по лайката и ме питат дали ще поема еди какъв си адрес. Ако отговоря утвърдително, значи има проблем. Такава е паролата. Сетне проследяват с GPS-а колата ми и се отзовават мигновено. В края на дивата гонка един от наркоманите простреля в крака един от полицаите, дошли да ме спасяват. Никога няма да я забравя тази случка, завърши разказа си момичето.” Вие хубаво ми разказахте тази история, а аз сега по тъмно трябва да стигна до автогарата, засмях се, платих и слязох от таксито, пожелавайки й никога повече да не среща подобни опасности.

Качих се в къщи затворих циповете на багажа, изпуших една цигара, проверих си Фейсбука и реших, че е време да се потопя в тъмното и леви, леви да тръгвам към автогарата. Слизайки пред блока леко ми омекнаха колената, защото от тъмното тихичко приближи кола. Стори ми се дори, че е без включени фарове.

Изненада втора!  „Сядайте ще ви закарам.” Гласът беше на същата девойка, който преди 20 минути ме остави пред входа. С паднало чене от изненада пристъпих и загубих дар слово (за около 3 секунди).  „Не знам какво да кажа, страшно ви благодаря, наистина за такова кратко разстояние такси не мога да извикам и направо съм потресена от добрината ви”, занареждах веднага. „Моля ви се, нали казахте, че ви е страх. И аз имам майка и си я представих в същата ситуация.”

Вече бяхме пред автогарата и аз започнах да ровя за портмонето си. Девойката категорично отказа да вземе пари, защото не затова е направила добрината. Измъкнах монета от новите 2 лева и настоях да я вземе, казвайки й, че това е моята жълтица за стореното от нея. Тя я пое с усмивка и каза, че ще си я сложи на таблото за късмет и няма да я харчи.

Сега ме е яд, че дори не я попитах как се казва. Поне щях да знам името на още едно ДОБРО!