Публикуван в National Geographic България
Преди известно време моята сестра ми препоръча една книга с думите: „Не само, че е супер интересна, но действието се развива в Стокхолм, пък ти нали скоро беше там и мисля, че ще ти е интересно да си припомниш някои места, доста живописно описани в книгата.“
Оказа се права. Прочетох трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон за отрицателно време. Между другото уникално четиво. И наистина докато четях, пиех кафе с героите в Гамла Стан, пътувах с корабче из архипелага, припичах се на слънце край кралския дворец. Да, пак бях там. А знаете ли кога бях там? Естествено по времето на белите нощи.
Нещо, за което бях слушала и чела толкова много, но така и не можех да си го представя. Другата причина да съм точно по това време в Швеция бе празникът Мидсомар (Midsommar) или празникът на лятното слънцестоене. Приятелката, на която бях на гости, бе категорична, че времето за гостуването ми трябва да бъде точно в тази част на годината иначе нищо няма да усетя от „шведското“.
Този празник е важна част от културата на скандинавските страни, а празненствата са по-пъстри и шумни от тези за посрещането на Коледа. През трите празнични дни нищо не работи, дори магазините и банките. Веселбата е повсеместна. Празникът е винаги третия уикенд на юни или горе-долу по време на нашия Еньов ден. Шведите се събират на открито, устройват си пикник, ядат риба, пият аквавит /ракията от картофи/.
Типичното за този празник е издигането на своеобразен кръст или иначе казано „средлятно дърво“, окичено с брезови клонки и пъстри панделки, символ на копнежа по лятото. Пикникът, на който аз присъствах се състоя на една огромна зелена поляна до езеро с бял дървен мостик, жълти водни лилии, лебеди и патици. Идилия. Из множеството тук–там имаше празнуващи, облечени в народни носии – от малки до големи. Жените и малките момиченца бяха закичени с венци. След като триумфално бе издигнат кръста всички се хванаха на нещо като хоро и започнаха да пеят и имитират различни животни, подскачайки и мятайки ръце. Децата пък бяха организирани в различни игри, наподобяващи нашето „Бързи, смели, сръчни“. След веселата част започна яденето и пиенето, което продължи до късния следобед. Наистина ми беше интересно да видя на какво се радват и с какво се веселят хората от страната на Астрид Лингрен, Алфред Нобел, Ингмар Бергман, Грета Гарбо, на АББА, на Роксет, на Ериксон, Волво и Икеа.
Да не мислите, че само за веселбата бях отишла там, не разбира се. На следващия ден от моя престой се отправих към стария град, за да видя, защо на Стокхолм му викат Северната Венеция и да си отбележа с какво са по-различни шведските старини, архитектура и култура. Швеция и по-специално столицата й наистина е една особена част от Европа. За разлика от много други държави тя успява да запази неутралитета си. Член е на ЕС, но не и на Еврозоната. Кралство е, но няма нищо помпозно в кралския дворец. Той всъщност е един от най-големите в света и казват, че има над 600 стаи. Това е официалната резиденция на Негово Величество, която е построена през XVIII в.
Всъщност той се намира в Гамла Стан, а това е един от най-големите и добре запазени средновековни центрове в Европа. Тук през 1252 г. е основан Стокхолм. Той и околния остров – Ридархолмен, са нещо като музей на открито. Пълен е със забележителности, а малките тесни каменни улички, със сгради в топла охра и златисто, придават на Гамла Стан уникална атмосфера. Тук на всяка крачка има кафенета, ресторанти, атракции, магазини за сувенири. В Гамла Стан има няколко красиви църкви и редица музеи. Освен традиционно включените в листата на туриста музеи, аз посетих два нетрадиционни – този на парите и на шведските пощи. Няма защо да ви разказвам за тези музеи и забележителности, защото за тях може да прочетете във всеки туристически справочник.
Това, което всеки, запътил се към Стокхолм турист обаче, трябва да направи е круиз из архипелага. Представете си море и в него… около 30 000 островчета. От тях само 1000 са необитаеми. Има острови само с една къща. Вълните порят лодки, платноходки, моторници и огромни 15-етажни кораби (моят се казваше Пепеляшка). Не знам дали заради името, но изкачвайки се на най-горната палуба, се почувствах като дете, на което са изпълнили най-голямото и съкровено желание.
