„Прощавайте, такси ли чакате?”

Поредното доказателство за ненормалността на времето, в което живеем ме блъсна тази сутрин. Както обикновено се успивам, закъснявам и …хуквам към стоянката на такситата, която услужливо се намира на 12 метра от входната врата. О, небеса… закъсняла съм и за там, защото е времето, в което няма нито една кола. Псувайки на ум заставам под сянката на първото дърво и зачаквам оглеждайки се дали нямам конкуренция за жълтия железен кон. Конкуренцията пристига след 30 секунди и отваря уста с въпроса: „Прощавайте, такси ли чакате?” Отговарям кратко „Да” и в този момент нямам никакво съмнение защо ме пита. Просто си личи, че жената (симпатична госпожа с неопределена възраст между 37-42години) иска да спази реда. Вече се усмихвам вътрешно и си задавам въпроса, защо едно толкова нормално нещо ми прави такова голямо впечатление. Ами простичко… защото ползвам такситата на тази стоянка повече от 15 години и това е първият път, в който не се надлъгвам с другите успиващи се съседи, които извървяват 200-300 метра надолу по улицата само и само да пресрещнат идващите коли отдолу и да ме прередят.

Между другото възпитаната госпожа бе наградена. Две таксита дойдоха едновременно и аз отваряйки вратата на моето извърнах глава и простичко и пожелах прекрасен ден. Отвърна ми и ми пусна широка усмивка, леко стресната и тя от моята любезност.