Когато играя с приятелите си на асоциации, винаги думата решетка съм свързвала с думата затвор. Като една истинска жена асоциативното ми мислене винаги е било на ниво. След едно мое ходене из стара Европа обаче зловещата асоциация за решетка придоби други измерения. Разхождайки се из един град от римско време, окото ми попадна на два прозореца, пред които решетките бяха истинско произведение на изкуството. Веднага пожелах да се снимам пред тях, за да ги покажа на приятелите си от игрите на асоциации.
Беше времето на прохождащата в България демокрация и естета в мен естествено се разбунтува, защото в родината на всяко магазинче и първи етаж от соцблок прозорците бяха зарешетени с груб винкел и нямаха нищо общо с онова, което регистрирах в Ротебург. Да, така се казваше древният град.
Днес постсоциалистическите решетки си седят и ръждясват. Патината им е като на паметник за онова време, в което се пазехме. Пазим се и сега. Слава Богу обаче винкелът, като че ли излиза от мода. По-богати ли станахме, по-критични към външната среда ли, или просто искаме когато отправим поглед през прозореца, да не се чувстваме като в затвор, а като в замък от ХVІІІ век. Така по къщите и блоковете вече все по- често се виждат местни произведения на български ковачи и железари, които спокойно могат да се гордеят с направеното и да съперничат на майсторите от Ротенбург.
Преди на завърша материала си показах една от снимките с решетки на мой приятел. Той съзря в една от плетениците ключа сол. Шеговито и двамата заподозряхме майстора в любов към музиката, само дето още спорим дали е фен на Дийп Пърпъл или на Бетовен.
Публикуван в сп. Екстериор – 2007 г.
