Дълги, дълги години спорих с моята майка за първия си съзнателен спомен, който според мен датираше от времето, малко след като бях навършила 2 годинки. В събитието, което помнех нямаше нищо сензационно. Невръстната ми памет бе запечатала следната случка – сняг се сипе на парцали, а аз увита с шалове и одеяло бях закрепена на шейна, която теглеше майка ми. На един бордюр по пътя шейната поднесе и „парцаленото топче” се обърна в снега.
Преспата бе огромна, почти ме покриваше и като че ли тогава за първи път чух онзи звук, който за жалост днес не съществува в градски условия – поскърцването на снега под нечии стъпки. Малките ми очи съзряха един батко, който се притече на помощ на мама, за да ме натоварят обратно на шейната.
Нито един психоаналитик не може да ме убеди, че на такава възраст детето не „произвежда” спомени. Тази снежна преспа и този звук са толкова живи в съзнанието ми и съм сигурна, че това не е фантазия. И ако знаете как ми се иска да крача в същия този кристално чист бял сняг, да чувам скърцането му под тежестта на наедрялото ми от годините тяло. За жалост глобалното затопляне и аномалиите в климата „изгони” от нашите географски ширини истинската зима. Опирайки се на казаното от великия Станиславки: ”Когато ви е студено не зъзнете, а търсете начин да се сгреете”, смятам поне за празниците да замина за място, което ще оживи хубавите ми детски спомени.