Ниски, високи, дебели, красиви, грозни, стари, нови, ажурни, ръждясали, порутени, строги, приветливи, обрасли, пребоядисани… Всяка от тези думи може да се отнесе към това, което е призвано да ни пази. От чужди погледи, от зла умисъл, от любопитни очи, от… Да, става дума за оградите. Били те зид, дувар, стобор или просто ограда.
Като се замисля, в съвременните европейски или презокеански дворове, не съм виждала високи или дебели огради. В България обаче от край време строежа им е важен момент от цялостната планировка на къщата и двора. Особено в последното десетилетие, когато всевъзможни пишман майстори изпълняваха нелепите идеи на новобогаташи да градят и зидат дебели и високи дувари, които с танк не можеш разби.
Вярно е, че оградата се „подчинява” на естетическите ни нужди като едновременно с това облагородява и насища двора с присъствие. Не вярвам обаче същите тези новобогаташи, минавайки покрай сградите на различни старинни сгради, било то тук или някъде на запад, да не са цъкали с език пред някоя красива ажурна ограда.
Ковано желязо, дърво и камък – това са обичайните материали и на стари и на нови майстори. Бетона не е за тези, които не искат да стават маскари с произведенията си. Наскоро прочетох някъде, че оградата трябва да бъде един изискан гердан около градината, а не дебел шал, който да я задушава. В този ред на мисли стигнах до съждението, че оградата е като къщата. Тя също трябва да има „прозорци”, за да гледа света и той да гледа през нея. Иначе защо да правите прекрасен двор, като няма на кого да се похвалите с него, пък бил той и непознат.
Публикувано в сп. Екстериор – 2007 г.