МОЯТА ПРЕМИЕРА, НАРЕЧЕНА ИСТАНБУЛ

Публикувано в сп. Домът – юни 2005 г.

Дълги години наред с журналистиката упражнявах едно хоби – оперното пеене. Не се усмихвайте, не съм била солистка, а обикновена хористка. Сега, толкова години след раздялата с хобито, ми липсват три неща – пеенето, сцената и тръпката. Липсва ми и онова напрежение преди премиера. Сетих се за това усещане, когато стана ясно, че ми предстои пътуване до бленувания град – Истанбул. Някой може да каже – какво толкова, ей го къде е, какво му е толкова бленуваното. Много са мотивите ми, с които бих апострофирала, но ще посоча само два. Първо, винаги съм изпитвала желание да се потопя в екзотиката на Ориента, и второ, там някъде в този милионен град живее моята приятелка от ученическите години Руждие, която все ме канеше на гости, а аз все не намирах време за това пътуване и така цели 13 години.

Честно да си призная, много бях стресирана. Всички около мен ми казваха, че това е един огромен космополитен град с население близо 15 милиона. Единственият, разположен на два континента. Успокояваха ме, че турците са една от най-гостоприемните нации – там, ако някой не говори български или английски, намират друг, който разбира, и ти го водят, за да те упъти или да ти помогне. Убедих се, че това е самата истина. Е, разбира се, имах късмета, че пътуването ни бе организирано от туристическа агенция и не трябваше да се занимаваме с нищо. Тяхната служителка Петя, една невероятно слънчева жена, с усмивка ми каза, че излишно се притеснявам, разтвори картата на Истанбул и като един психоаналитик с мек глас ми разясни къде се намира и как се стига до всяка една забележителност и светия в този град. Отдъхнах си, на картата разстоянията не изглеждаха толкова страшни.

Истанбул

Първите ми впечатления от Истанбул в архитектурно отношение бяха, че това е един град, построен на височина. Тук като че ли няма къщи.  Да, къщите са извън централната  част, около Босфора и в богатите квартали. Почти всички и бедни, и богати живеят в … блокове или нещо като кооперации от по пет-шест етажа. Тъй като земята тук е много скъпа, строежите са на малка площ, но високи. Има сгради по на 100-150 години и затова доста от тях са полуразрушени, защото собствениците или наследниците им нямат пари, за да ги реконструират. В тази връзка моята приятелка ми разказа нещо много интересно. Притежателите на такива сгради, които не могат да си позволят ремонт след време решават да я продадат. Новият собственик може да я събори до основи и да построи нещо съвсем различно в конструктивно отношение, но е задължен до най-малкия детайл да повтори фасадата на сградата. В истанбулското кметство има служба, в която се съхраняват снимки или рисунки на фасадите на всяка една постройка в старата европейската част на града. Ако при строежа новият собственик не спази облика на старата фасада, кметството не му издава разрешение за ползване. Умно, нали? Така южните ни съседи успяват да запазят вида на Истанбул отпреди столетия.

Разбира се, успях да стигна и до азиатската част на града, която, както каза приятелката ми е „планирана“ и там сградите не са прилепнали една до друга както в европейската. Тук и хората са по-различни, „по-цветни“, обратно на местонахождението си те изглеждат по-европейски от европейските си съграждани. С помощта на приятелката ми и нейният съпруг успях да посетя два квартала в азиатската част – Кадикьой и Бостанджи. Колкото и странно да звучи, тук видях красиви… блокове. За българина, свикнал с гледката на соцпанелките, със сигурност звучи странно, но си е самата истина. Китни градинки, алеи, басейни, всичко това опасва така наречените „сити-та“. Това са оградени пространства , побрали в себе си два-три блока, но какви блокове само. Да не забравя нещо много любопитно. Голяма част от крайбрежието на азиатската част е …изкуствено. Дълги години излаз на морския бряг са имали само собствениците на жилища, чиито градини са опирали до морето. Правителството на Турция обаче мъдро, че морето е на народа и до него достъп трябва да имат всички граждани на страната. Така се стига до „заграбването“ на морето, строеж на изкуствен бряг, на който сега има крайбрежен булевард за автомобили и разбира се, алея за разходки. Тук е интересно да се види и небезизвестният булевард Багдад, но до него могат да ви заведат само местните хора, защото е навътре в азиатската част. Това е една невероятно живописна улица, на която магазини имат всички световноизвестни брандове, на всеки две крачки има заведение и тротоарите са пълни с хора дори денонощно. Като споменах за човешки поток, редно е да отбележа, че за магазините в Истанбул като че ли няма работно време. Има дюкяни, отворени до късно през нощта. Заведенията работят докато има клиенти, а как посрещат само! Няма други в света като тях, а аз съм обиколила доста места. Вечеряхме три пъти в едно ресторантче точно срещу хотела ни. И само заради факта, че сме уважили заведението им повече от два пъти, на третия със сядането още ни сервираха бзплатен ордьовър. Невероятни са, а как вкусно готвят. Тук опитах кадаиф с .. кашкавал, десерт с пилешко и … хайде стига, че… Вечеря в немного луксозен ресторант – салата, основно, десерт и една бира, да речем, няма да ви излезе повече от 10-12 лири (1 лира – 1.30 лв). За кафеджиите ще отбележа, че нашенско еспресо кафе могат да пият само в хотелите. Вярно, цената му е доста по-висока, но пък си струва да дадете 3-5 лири за едно силно кафе. На всякъде другаде в Турция се предлага само турско и шварц кафе. Като заговорихме за пари, редно е да ви информирам, че жетоните на градския транспорт –трамвай, автобус, метро, са почти на една стойност. Електричката т.е. трамваят, който кръстосва европейската част на Истанбул, струва, независимо за какво разстояние, 1 лира, автобусът – също. Жетоните се купуват на всяка спирка, а билетите от автобуса. Коръбчето, което може да ви отведе до азиатската част, струва също 1 лира, а до Принцовите острови е 2 лири. Пристанището, от което има връзка почти за всяка дестинация се казва Еминюню, срещу него пък се намира Кадикьой, а между тях е заливът Златният рог. На пристана няма как да се объркате, защото на електронно табло пред пропускателните вратички като в метро се изписва крайната спирка и в колко часа отплава корабът. Времето, за което ще стигнете до азиатската част, е около 20 мин., а до Принцовите острови се пътува точно час и половина. За там обаче коръбчетата са по-нарядко и е хубаво предварително да знаете разписанието. Хубаво е да тръгнете по обяд, да речем 14 часа и да се върнете обратно с последния рейс в 19.30 ч.

Още нещо важно следва да не пропусна. Ако не искате да хвърляте пари на вятъра, внимавайте с щъкащите навсякъде и предлагащи всевъзможни неща търговци. Да хвърлиш ечемик на гълъбите пред Университета, който ти подава услужливо в паничка възрастна жена, струва лира и докато не я дадеш, не те оставя на мира. Да се снимаш до колоритен продавач на шербет в някои от парковете в джамиите ще ти излезе не по-малко от 2-3 лири. Е, шербет ще пиеш, нищо че на вкус е като разтворимо Step-че. Тук като че ли всеки търгува с нещо. Дори 4-5 годишни деца вече правят опити да се препитават, предлагайки я игли за шиене, а носни кърпички. Заговорих за търговия и естествено стигаме до прословутата Капалъ чарши. Дори да  не сте от хората, които си падат по шопинга, си струва да я посетите, заради самата атмосфера, която цари там и никъде другаде. Естествено, бяха ме предупредили, че тук трябва да се пазаря, иначе рискувам да купя стока на тройно по-висока цена. Мен не ме бива в пазаренето, но имах добър учител покрай себе си, който още на първата ми покупка успя да смъкне цената от 140 на 60 лири. Сетне тази тръпка ме обзе така, че започнах да пробвам наученото само заради усещането, дори да нямах намерение да купувам, пък и помагах на фотографа Владо Коцев, който беше още по-зле от мен в пазаренето.

След Капалъ чарши, естествено, направихме обиколка на забележителностите в старата част на Истанбул. Но за тях може да прочетете в хилядите пътеводители. Аз исках да ви разкажа за моята премиера, наречена Истанбул и да споделя емоцията.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.