Жега. Термометърът бясно върви нагоре. Пот се стича по челото ми, нервна съм и на всичкото отгоре закъснявам. В бързането забравих да си взема заветната бутилчица с вода, която неотменно нося щом градусите минат цифрата 20. Пълня я с вода от чешмата, защото не обичам вкуса на минералната. Избирам сенчестите места на градската градина пред Народния театър и тайно изчислявам коя градска чешма ще ми е по близо – тази на ЦУМ или тази на гърба на БНБ.
Избирам тази до ЦУМ, защото пътят е по-кратък пък и под колоните на Министерски съвет си е направо хладно. Остават някакви си метри, едвам преглъщам, устата ми е яко пресъхнала и… о, ужас! Чешмата си е там, водата я няма. До тази случка не бях се замисляла за въпиющата нужда от такива градски съоръжения, ако могат да се нарекат така чешмите. От този ден нататък започнах щателно да се оглеждам и да ги броя в родната ни столица. Личната ми статистика сочи вече, че положението е някъде по средата. Тоест половината съществуващи чешми не работят, а от някои, като тази пред входа на метростанция „Сердика” например, тече топла вода. Не знам, може да е от някой минерален източник, въпреки че, ако бе така поне табелка да бяха сложили. Както между впрочем правят в европейските градове с традиции. Там не само табели слагат, ами и правят чешмите си като произведения на архитектурното изкуство.Положението в страната и то извън големите градове е различно. В Родопите например, през няколко километра по централните пътища можеш да спреш и отпиеш планинска вода, течаща от каменна чешма. Във всяко второ село из страната българи, които искат поколенията да ги запомнят с нещо добро строят чешми. Чудя се, защо столичният кмет, който претендира да е един добър управник и все казва, че с едно или друго благо хората ще го запомнят, не строи нещото, с което наистина ще го запомнят. Или поне аз, ако видя нова чешма по пътя си или пък, ако старите потекат.