Изгубеният албум

Някой чувал ли е за фотографска кариера продължила само… седем години? И аз не бях чувала. Да, има такъв фотограф, но хората го познават като холивудска звезда, като режисьор и актьор с над 150 филма и още близо толкова тв сериала. Това е Денс Хопър (1936 -2010г.). Неговата актьорска кариера продължава повече от половин век, но фотографската му се заключва между 1961 и 1967 година. Хопър е известен най-вече с класиката „Волният ездач“ от 1969 г., смятана за начало на цяла нова епоха в американското кино. Това е и годината, в която той спира на снима окончателно. Хопър започва кариерата …

Копривщица – истинската приказка

Публикуван в National Geographic България от Зеки Малунски и Красимира Пастирова Зима е. Не сме напускали бетонната столицата цял месец, а толкова много ни се пътува и снима. Целият отпуск е използван и единственият вариант е бягство през уикенда. Навън е кучи студ, прибираме се от работа по съкратения маршрут, прескачаме непочистените снежни преспи в квартала и въпреки мразовития вятър се радваме на красивата зима. Поскърцващият сняг под краката ни някак напомня за детството и спонтанно решаваме да отскочим до Копривщица. Не сме я виждали снежна. Решаваме, че един ден е достатъчен за бягство и с план за връщане привечер …

Ужасът на войната през очите на една котка

Войната има само едно лице и то е грозно. Грозното може да бъде и страшно, плашещо. Грозното може да бъде и тъжно, като очите на… една котка. Реших да представя сирийския фотограф Хосам Катан точно заради снимка на една котка. Котка, преживяла ужаса в Халеб (Алепо). Аз не обичам котки, но тази ме вцепени и ме накара да я съзерцавам дълго. Хосам Катан е роден през 1994 г. Още на 17 години започва да снима за Aleppo Media Center (A.M.C) местна информационна агенция в родния му град Алепо. „Документирах събитията, които се случваха в моя квартал, а когато чуждестранните журналисти …

Живков редом до Ботев – срамота!

Получих за рожденния си ден тази година една страхотна разходка от най-добрия ми приятел. Част от маршрута бе и любимата Копривщица. Разхождайки се по калдаръмените улички попадам на малко семейно магазинче. Погледът ми се забива в полиците с джунджурии и… о, ужас! Ботев изографисан на чаена чаша, а до него…Тодор Живков. Не се стърпях и казах на продавачката: „Поне ги разместете да не седят един до друг, срамота е!“ Тя веднага настръхна и естествено получих отказ на молбата си. Аз обаче не кандисах. „Извинете, но чужденците ще помислят, че този с голата глава е някакъв революционер, недейте да им обърквате …

Пиша, за да се прехранвам. Живея, за да снимам!

Както често се случва в интернет, срещнах Мелиса Брайър случайно. Попаднах на два нейни проекта с фотоси на жени работнички (сервитьорките от поредицата, наречена The Watchwomen и фермерките от Out of the Kitchen, Into the Field), а след това се запознах и с уличната й фотография. Впечатли ме търсеният „виц“ в случайните й срещи по нюйорските улици. „Безкрайно съм заинтригувана от интересната симбиоза от публицистика и белетристика, която фотографита може да предложи. Камерата ми позволява да грабна странни краткотрайни моменти от лудия градски живот и да ги сложа в джоба си. Изображенията се превръщат в документи на града и възможност …

Мистериозната Вивиан Майер

В днешно време е трудно да разберем поведението на една фотографка, чиито снимки приживе никой не е виждал. Днес всеки, постнал снимка в социалните мрежи проверява през две минути колко лайка е събрал, колко човека са му споделили каченото и може да получи нервен срив, ако вдигнатите палци под щракнатото с мобилния телефон са под 10. Затова е твърде неразбираемо поведението на фотограф, който приживе не е показал нито една снимка публично. До 2007 година никой не беше чувал за родената през 1926 г. Вивиан Майер. Тогава в Гугъл няма и дума за нея. Откритията винаги стават случайно. Такъв е …

Красимира Пастирова – за диагнозата и въжето над пропастта

Избрах да ви представя Красимира Пастирова, защото тя е от тези вдъхновяващи жени, които е добре да срещаме по Пътя си и да се докосваме до тях. С нея се познаваме повече от 20 години. Тя е от онези приятели, с които можеш да не се чуваш месеци, но знаеш, че ги има, а като се чуете – разговорът продължава от там където е спрял. Без излишни въпроси. Без натяквания от рода „О, ти се сети“. Преди 2 години и половина Краси премина по тънкото въже над пропастта, на границата между този и онзи свят. Онази страшна диагноза се стовари …

Не искам доброто да ме изненадва

Не мога да се стърпя да разкажа последната ми среща с „нормален” човек. Толкова редки са ми тези срещи, че реших да описвам всяка такава, за да продължа да вярвам в доброто, в нормалността, в човешкото. Бях за кратко в Русе. Мой добър приятел честваше 60-годишен юбилей. Музиката на макс, купонът здрав, та здрав, изобщо всичко си беше както трябва. Тъй като обаче бе назначен за ден неделя, трябваше да се прибера с нощния автобус, който потегля в 02 часа към столицата. Като една същинска Пепеляшка си поръчах жълта колесница в 01 часа от заведението, пресмятайки, че ще успея да …

Градски транспорт стартира увеселителна програма

Театър – Център за градска мобилност Сцена – автобус 102 Постановка – Комедия в три действия Действащи лица: Пътник (от ромски произход) 120-килограмов контрольор Мустаката пътничка на възраст 72-74 години Шофьор-касиер (без реплики) Вход: 1.60 лв.  Първо действие Пътуваме с градския транспорт в автобус по линията 102. Жега, но рейса е нов, климатизиран и леко ароматизиран от някои пътници. Скука, чакаме си нашата спирката и реем погледи през прозорците. Изведнъж раздвижване на авансцената. Нещо става. Ром на средна възраст с бейзболна шапка и тениска с лекета от по на три години почти изтичва към шофьора. Явно е забелязал нахлуването на …

„Прощавайте, такси ли чакате?”

Поредното доказателство за ненормалността на времето, в което живеем ме блъсна тази сутрин. Както обикновено се успивам, закъснявам и …хуквам към стоянката на такситата, която услужливо се намира на 12 метра от входната врата. О, небеса… закъсняла съм и за там, защото е времето, в което няма нито една кола. Псувайки на ум заставам под сянката на първото дърво и зачаквам оглеждайки се дали нямам конкуренция за жълтия железен кон. Конкуренцията пристига след 30 секунди и отваря уста с въпроса: „Прощавайте, такси ли чакате?” Отговарям кратко „Да” и в този момент нямам никакво съмнение защо ме пита. Просто си личи, …